Моята история не е драма, нито искам съвет. На 20 г. съм и живея в малко градче. Преди 5 г. се запознах с него. Ще го нарека Филип. Бях малка и всичко за мен беше шега. Той беше с 4 г. по-голям от мен. Всички ми завиждаха, че ходя с батко. Беше много хубаво. Излизахме, забавлявахме се и без да се усетя се изниза една година. Той завърши, стана студент, но нищо не се променяше. Всичко беше така хубаво, както е било преди. Никога не сам се съмнявала, че ме обича. За съжаление той не оправда доверието ми…
Като всеки студент излизаше, забавляваше се и аз не го спирах. И така започнахме все по рядко да се виждаме. Започнаха караниците и скандалите. Той ме уверяваше, че аз съм единствена, но аз не му вярвах и така се наложи да се разделим. Реших да отида да работя на морето. Той ме умоляваше да не тръгвам,обещаваше ми, че всичко ще бъде наред…

Всичко беше решено. Така заминах. През цялото време се чувахме, като той ме молеше да се върна, но аз не исках. И не, че не го обичах, не че не ми липсваше, а просто исках да разбере, че не може да продължава по този начин. Исках да му докажа колко съм силна, а аз не бях. По средата на лятото се запознах с едно момче. Беше хубаво, добро, а аз имах нужда да се разсея и си казах ‘Какво пък?’. Започнахме да се виждаме, забавлявахме се. Какво ми трябваше повече? Реших, че трябва да се обадя на Филип и да му кажа, че имам друг. Не знам дали тогава направих грешка, но му казах. Исках да го боли, исках да си мисли, че съм щастлива и без него. Когато му казах той не каза нищо. Просто затвори телефона. Признавам, че ме заболя. Исках да му се обадя и да му кажа, че го обичам и, че не мога без него, но как?Нали току що му бях казала, че съм щастлива с другия…

В крайна сметка с моето лятно забавление се разделихме когато си тръгнах. Не изпитах нищо, нямах време да ме боли за него. През целия път мислих как ще се прибера и ще кажа на Филип, че не съм спирала да го обичам, как ще му се извиня, ще се прегърнем, ще се целунем и всичко ще бъде наред. Когато пристигнах веднага му се обадих, но той не ми вдигна. Много ме заболя. Стоях и се обвинявах, как може да съм такава глупачка. Една приятелка ми се обади и ми каза, че вечерта ще има откриване на нов клуб и, че е запазила места. Не мислих дълго, облякох се и излязох. Отидохме в клуба и кои мислите ми излезе насреща - моя Филип. Когато го видях стомахът ми се сви. Без да мисля се засилих към него за да го прегърна, но той ме сграбчи ядосано за ръката и ме изкара на вън. Започна да ми крещи да се махам, да не му развалям вечерта и такива неща. Наговори ми куп обиди и просто се обърна и влезе вътре. Естествено си тръгнах. Дни наред не спирах да плача. Болеше ме защото още го обичах. Когато се засичахме по улицата той просто извърташе глава сякаш не ме познава. Така изминаха 8 месеца. Един ден телефона ми звънна. Беше той. Помоли ме да се видим, да поговорим и аз приех. Излязохме, поговорихме, той не спираше да ми се извинява за онази вечер. Каза, че ме обича и, че му липсвам и, че иска да сме заедно. Естествено приех. Нали за това бях мечтала. Прибрахме се и цяла нощ се любехме и си говорихме. Когато вече решихме да спим той ми каза - `Знаеш ли, ще заминавам за Англия за 6 месеца. Тръгвам след 15 дни!`.  Аз просто мълчах, не знаех какво да кажа, а и ако бях проговорила сълзите ми щяха да тръгнат. Tой ме попита  -Обичаш ли ме още и ще ме обичаш ли като се вyрна? Само кажи и ще остана при теб.      Нямах право да го спирам. Той не ме спря когато аз заминах за това и аз не можех. Казах му да тръгне, обещaх да го чакам. Шест месеца си бяха шест месеца, но аз знаех че ще го изчакам. Чувахме се всеки ден. Всичко вървеше добре, докато не го обхвана параноята, че ще го оставя. Всеки път когато ми звънеше ми крещеше, плачеше и ме молеше да не го забравям.

Минаха 4 месеца, оставаше толкова малко. Нямах търпение да го видя. Един ден той просто ми се обади и ми каза, че не може да се чуваме повече,че разстоянието го е убивало и че много го боли. Не беше на себе си. Беше като луд, които не знае какво говори, но аз му се вързах. Спрях да го търся, той мен също. Хващах си един приятел, втори, трети, но нищо не излизаше. Знаех, че Филип вече се е върнал но никъде не се засичахме. Бях чула че си има приятелка, но никога не бях ги виждала заедно.

Изминаха още няколко месеца. Аз все по рядко се сещах за него. Eдна нощ се събудих от телефона. Звънеше на пожар. Беше Филип. Когато вдигнах той ми каза само -Как стана така?Не знаех какво да му кажа. Помоли ме да се видим. Без да мисля много приех. Отидох в тях. Беше толкова възмъжал, но и толкова уморен, толкова нещастен… Няма да ви разказвам какво си говорихме защото няма да ми стигне цял ден да ви разкажа, но отново се събрахме. Този път за последно. И двамата бяхме пораснали,бяхме разбрали толкова неща и наи важното - бяхме разбрали, че не можем един без друг. Сега вече живеем заедно. Аз съм на 20, а той на 24. Не ми липсва нищо. Заслужаваше си всички мъки които преживяхме.

Искам да кажа на всички които четат моя разказ, че чудеса се случват. Давайте втори, ако трябва, и трети шанс на човека които е до вас. Аз го направих и не съжалявам. Благодаря, че споделихте моята история.
                                                                          С уважение: Най-щастливата жена….