Една тъжна историяАз съм момиче на 18 години. С моето момче сме заедно от 3 години, той е на 21. Много се обичаме. Навсякъде сме все заедно, единия не излиза без другия, споделяме си всичко,но съдбата ни изигра лоша шега. На 25.08.08, обаче той замина да работи в Испания. От тогава аз не спирам да плача и да се самоунищожавам.
Той е смисълът на живота ми. Поддържаме връзка, но усещането не е същото - не мога да си го гушна, нито да си го целуна. И на него му е много трудно да не ме вижда, но ни крепи надеждата, че за бала ми ще си дойде. Каза ми, че тогава ще ме вземе при него и ще си живеем двамата.

До тогава има толкова много време и аз не мога да свикна с мисълта, че се събуждам и трябва да чакам да стане 19:30 ч., че да се видим, да ме пита как е минал денят ми и да се радваме един на друг. Просто без него всичко губи смисъл. Няма кой, като се гримирам да ми каже, че сам хубава, няма… него го няма. Излизам, но всеки си е с някой, а аз сам сама.

Толкова свикнахме един с друг. Измъчва ме мисълта, че той там ще си намери някоя друга, въпреки че ме уверява, че не иска никоя друга, освен мен. И той се измъчва, че аз мога да намеря друг, но аз сам сигурна в себе си. И двамата страшно много се ревнуваме. Казвал ми е, че дори един ден да се разделим, колкото и време да мине пак ще иска да е с мен. Аз, обаче си мисля, че ще отвикне от мен като не ме вижда. Тези мои мисли ме измъчват много. Не спирам да плача и не виждам смисъл в нищо. Излизам и всичко ми напомня за него - кафенетата, парковете. В квартала отивам до кафенето където се чакахме и поглеждам дали идва, но се осъзнавам, че него го няма и няма да дойде. Много ми е трудно. Ами на Коледа, Нова година, 14 февруари, 8 март - все без него направо не ми се живее.

Някои ще кажат “това ти е ученическата любов”, че сам малка и т.н. но това не е така. Това е истинска любов! Осъзнали сме, че искаме да сме заедно завинаги, но обстоятелствата ни разделят до бала ми когато ще си дойде.

Помогнете ми да не се измъчвам толкова! Дайте съвет как да го преодолея! Много се обичаме. Казват ми, че времето ще мине бързо, но само аз си знам какво ми е.