Пиша ви, не за да се тупам в гърдите, а за да докажа надеждата си, че пак можем да бъдем народ. Преди това, обаче искам да разкажа малко за себе си…

Работя в София, защото там са възможностите, но живея в Благоевград, защото там е спокойствието. Някак си цялото това бездушие и злоба в София, пък и в цялата държава, ме убива. Мисля, че съм поредния човек, обичащ родината си, но не и манталитета на средностатистическия българин, който от безизходица си взима едно патронче ракия, пътува примерно с влака до Перник, като междувременно променя интерфейса на купето, прибира се в тях и пребива жена си и обвинява политиците. Или пък другия случай - намерил начин да се докопа до властта и краде от братята си…

Затова пътувам на стоп, за да общувам с изключително малкото добри хора, които са останали и които вярваха в духа на земите ни. Така се зароди идеята да се тича по главния път за кулата - 45 километра с българския флаг на гърба. Искаше ми се да събудя българите които минаваха по този път, искаше ми се да излезем от този зловещ сън в които спим всички българи и плюем и пием.
Така един ден с един мои приятел решихме да пробягаме разстоянието София- Радомир с флаговете на гърба и да финишираме през арката в Радомир. Тогава пътят беше отбит и цялото движение за кулата минаваше от там. Целта беше поставена. Ние уж бяхме тичали малко на една пистичка, но все пак сме програмисти, а не спортисти. Задавахме си въпроса дали няма да издъхнем, дали знамената няма да ни забавят, като духа вятър срещу нас. Разбрахме се за дата. Беше обикновен петък, с едно изключение, че същия петък с приятелката ми правехме 6 месеца връзка. За съжаление така се стекоха нещата, че с нея можехме да се видим едва в 12 дни, след като си взема влака Радомир-Благоевград.
Както и да е… Дойде денят, след работа в 17,30 ч. бяхме на Владая, с флаговете готови да тичаме. Като гледах флага първоначално си казвах `та аз не заслужавам да тичам с него`. След това обаче постоянно си повтарях `ти носиш кръвта на дедите си`. Така започнахме да тичаме и лека по лека да влизаме в ритъм и ето, че ни забеляза първия шофьор и свирна с клаксона. Ние си казахме, че явно все още има и патриоти. След това още един, и още един, и още един… Преминахме през задръстване, малко след Владая, и хората в началото изнервено надуваха клаксоните на тези пред тях, но когато минахме започнаха да свиркат, все едно са на футболен мач и да викат `българи-юнаци`.

В този момент усетих, че явно българина е там, скрит във всеки един от нас, но му трябва нещо да се случи за да излезе. В онзи момент, макар и за малко, това нещо бяхме ние. А знамената не ни пречеха… Те ни даваха криле и все едно летяхме. Няма да забравя как един машинист пусна свирката на влака. Стана някаква еуфория на този изход на София каквато сигурно не е имало от нашето освобождение. Стигнахме Перник и започнахме да губим дух, но си пуснахме музика и продължихме да тичаме надъхани. Стана тъмно, но ние продължавахме, докато не минахме арката на Радомир. Едва когато усетих знамето окъпано в моята пот разбрах, че го заслужавам. Това беше ден в които се промениха много неща за мен, заради тичането станах радио водещ и продължих да надъхвам хората в ефир. За съжаление приятелката ми не разбра каузата, а аз бях готов едва ходещ да си взема влака от Радомир за Благоевград. Но тя се разсърди, а по-късно и скъсахме скъпа за мен връзка, която доста време ми трябваше да превъзмогна, но това е друга история.