Искам да ви кажа за моите уроци, моят живот…..
Аз също като нея, когато ми се случи нещо гадно и се успокоявам с това, че така е трябвало да стане. Но някой път „уроците на живота” ми идват в повече. Всмисъл, че се случват просто една след друга гадостите. Няма мира… Сега ще кажете „е какво пък толкова и се е случило пък на тая?!?!?!?”. За отговор: не съм изнасилена, не съм грозна, имам родители, имам сериозен приятел, имам покрив над главата си…. На пръв поглед нищо особено…Нищо фатално….
Фаталното при мен е , че се тревожа прекалено много за неща, които не са моя работа…
Цял живот е било така. Аз съм главата на семейството си. Аз взимам решения от както се помня. Прекалено бързо порастнах! Прекалено бързо се сблъсках с реалността! И без пари съм била, и със! Та именно скапаните пари разделиха семейството ми. Няма човек от моето семейство с който да се чувствам обичана. Баща ми се опитва, но уви и той си има друго семейство вече. Семейство, за което никога нямаше да разбера, ако не беше случайността. А майка ми… Боже! Нямам какво да кажа за нея! Тя си живее свой собсвен живот, изключващ децата и! И може би по-добре, защото и без това не е много добра майка. Общо взето немога да кажа, че съм получила възпитанието си от тях. Може би отчасти баща ми се е опитвал, но и той не е допринесъл особено много.
И не е само семейството ми…
Имам приятели. Две истински! Добре, че са те! Но дори и на тях немога да кажа какво ми отвътре. А там е просто буря… Ако дори се и опитам, ще рухна! Ще разруша цялото самообладание на света, което съм усъвършенствала…. Ще разруша цялотот Аз, което съм създала. Но като оставим настрана и приятелите… Остават всички останали хора, с които някога съм се сблъскавала. Просто нямам думи. Аз ли съм някаква странна или просто хората наистина са особено повърхностни. Всъщност незнам как да ги категоризирам. Но факт е, че няма човек, който да ми е интересен. Просто няма! За мен всички са повърхностни. Не говоря за хората на моя възраст, а за много „по” от мен.Дори и хора преуспели в живота.. Ами аз като ги гледам и направо се чудя как са получили всичко, което имат. Незнам! Имам лошия навик да виждам същността на хората и тя почти винаги се оказва отблъскваща. И ако е имало хора в живота ми, които съм уважавала.. ТЕ винаги са ме предавали! Винаги! Хората, достойни за възхищение! И наистина е било така!
Споменах, че имам приятел. Вече две години сме заедно. Мога да кажа, че го обичам. Наистина! Има страхотно семейство, особено баща му! Много го обичам! Мисля, че е страхотен човек! Точно такъв какъвто винаги съм се стремяла да бъда! Мисля, че ме приемат добре, макар, че винаги си имам едно на ум за хората около себеси! Приятелят ми иска да живеем заедно! Иска сватба! Иска деца! А мен , това ме отблъсква. След всичко, което съм преживяла…
На думи е просто! Но вътре в мен! Просто неможете да си и представите какво е! Тежи много! Да виждаш, че можеш да се довериш… да виждаш щастието…. и да бягаш от него! Да те е страх! Да премисляш всичко отново и отново без да има нужда…
И ето докъде се стигна…… От „уроците на живота ми”