Смисълът на животаПривет на всички,
Пиша ви не защото имам проблеми, а за да започна дискусия. Наскоро бях на една лекция за ацтеките. Това което е в техните вярвания, че душата ни е колибри, която като излезе от временната си обвивка тялото литва към небесата и стига толкова високо колкото чиста е тя. Това което пречи на душата да лети са предметите с които се накичваме, с желанията ни за власт над останалите, някак си всичко това натежава. Затова ацтеките така и не разбрали от къде е тази жажда за злато в европейците.
Доста се замислих над това и се сетих колко весел съм бил като малък, и как дойде постепенното ми желание да имам хубава работата, хубава жена, хубав апартамент, да имам много приятели…
Постигнах някои от нещата, но сега пак не съм весел като преди защото искам да имам нещата които нямам от списъка и ме е страх да не загубя тези които имам. Да не говорим, че списъка ми с желания се увеличи и през цялата време тичам за да бъда щастлив.

След тази лекция си зададох въпроса “А кога ще бъда щастлив?”. Стигнах до извода за себе си , че аз винаги мога да бъда щастлив и да се радвам на това което имам колкото и малко да е. Защо трябва да злобея като шофьорите по задръстванията рано сутрин, или да съм раздразнителен като държавните служителки, който не знаят какво правят за 200 лева! Защо трябва да съм безразличен като продавачките в бутик, защо трябва да плюя скапаната си държава? Така че проблемът не е в другите, а в самите нас. Искам просто да разбера колко от вас стигат до този извод, че проблема е в тях самите, а не в другите.
Искам да видя колко от вас могат да кажат “Сега и тук съм весел, а не в преследване на цици, коли, дворци и власт”. Искам да видя колко от вас могат да подадат ръка, въпреки че знаят, че малко са тези които ще им върнат жеста. Искам да знам колко от вас могат да кажат “Аз не съм вълк единак, които ръмжи на братята си и е готов да ги разкъса”. Иска да знам колко могат да кажат “Аз съм човек”.